„Идентичност“ е опасна дума

Хора на границата

Написано от Тони Джад

„Идентичност“ е опасна дума. Днес тя не притежава достойни за уважение употреби. Във Великобритания, мандарините на Ню Лейбър – незадоволени от факта, че са инсталирали повече камери за електронно наблюдение отколкото в която и да е друга демокрация – се опитват (засега неуспешно) да използват „войната срещу терора“ като повод за въвеждане на задължителни документи за идентичност. Във Франция и Холандия, изкуствено стимулираните „национални дебати“ по идентичността са крехко прикритие за политическа експлоатация на антиимигрантските настроения – и безочлива маневра, целяща да се отклони икономическия страх по посока на определени цели сред малцинствата. В Италия, през декември 2009 политиката на идентичността беше сведена до домашни обиски в областта Брешия, издирващи нежелани тъмни лица, докато градската община безсрамно обещаваше „бяла Коледа“.

В академичния живот думата има сравнително зловредни употреби. Днешните студенти могат да избират сред една бъркотия от изследвания на идентичността: „изследвания на пола“ (gender studies), „изследвания на проблемите на жените“ (women’s studies), „азиатско-тихоокеанско-американски изследвания“ (Asian-Pacific-American studies) и десетки други. Недостатъкът на всички тези пара-академични програми е не в това, че те се съсредоточават върху дадено етническо или географско малцинство; той е в това, че те насърчават членовете на това малцинство да изучават самите себе си – като с това отхвърлят целите на либералното образование и насърчават сектантски и гето-манталитети, които инак претендират да подкопават. Твърде често такива програми са просто схеми за създаване на работа за техните официози, а интересът отвън бива активно обезкуражаван. Чернокожите изследват чернокожи, гейовете изследват гейове, и така нататък.

Както често се случва, академичният вкус следва модата. Тези програми са вторични продукти от един общностен солипсизъм: днес всички ние се изписваме с тирета – ирландско-американци, изконни американци, афро-американци и прочие. Повечето хора вече не говорят езика на предтечите си, нито пък знаят особено много за страната, от която произхождат, особено ако семействата им идват от Европа. Но, следвайки едно поколение на самохвална жервеност, те носят малкото, което знаят, като някакъв горделив белег за идентичност: ти си онова, което са изстрадали прадедите �